Без (с)мисъл
Отново започвам един разказ без смислен край, без логично начало и без реална същина. Един разказ без (с)мисъл, който не е нужно да се чете… Но защо го започвам тогава? Може би защото днес пак е един от онези дни, в които нищо не ми се прави и по цял ден само мисля. Може би затова и седнах да напиша някой друг ред, сигурно за това и хората си водят дневници. Може би систематизираното подреждане на разбърканите ни мисли ни кара да се чувстваме по-нормални и да въведем някакъв, макар и измамен, ред в хаоса който наричаме живот. Да се опитаме да намерим логика в нелогичните неща, да погледнем света под друг ъгъл.
Напоследък е много модерно всеки да пише нещо, пък било то и блог. Да обясняваш как другите трябва да си живеят живота, към какво трябва да се стремят, кое е важно, кое – не чак толкова. Но кой съм аз да съветвам останалите? Винаги съм си мислил, че това трябва да правят само успелите хора, които са постигнали много през живота си, а не чичо ти Ставри стругарчето (примерно) да ти обяснява как се вършат велики дела и как да останеш завинаги в историята.
В този ред на мисли в последно време често се чудя в какво се измерва човек? Как може да прецениш смисъла на живота на един или друг индивид? Каква е разликата между мен и скитникът, който събира картони, за да си купи водка? Нима моят живот е изпълнен с повече (с)мисъл от неговия? Нима аз съм по-заслужил, защото мога да си позволя повече? Ако банковата сметка измерва колко успели сме докато сме живи, то как се измерва смисълът и тежестта които животът ни е имал в момента, в който престанем да бъдем част от този свят?
Разсъждавайки по тази тема се сетих за нещо, което видях преди време и истински ме потресе. Не, не говоря за събитие значително или травмиращо, просто за една купчина снимки. Но за какво всъщност става дума – до нас живееше една баба, която почина преди няколко месеца. Роднините и решиха да дадaт апартамента и под наем, взеха всички полезни (според тях) неща от него и изхвърлиха всички “боклуци”. Към безполезните вещи спадаха множество различни предмети: дрехи, различни дрънкулки, стари чинии и много снимки… Снимки, които старицата очевидно бе прилежно събирала в продължение на десетилетия. Снимки, които тя бе подреждала в различни по големина и форма албуми и кутии. Снимки, строго именувани и надписани с дата и местоположение на гърба. Снимки, които няколко дни бършеха мръсния под на входа ни преди чистачката окончателно да ги изхвърли в боклука. Колко ли време бе прекарала старица в подреждането им и колко ли време е отнело на децата и да решат да ги изхвърлят… Помислих малко над този въпрос и изведнъж усетих една огромна мъка към непознатата ми иначе баба.
Защо ли? Много просто, защото в този момент аз се почувствах душевно празен. Почувствах онази жестока и непоколебима липсата на (с)мисъл в живота. Нима това ще остане и от мен – купчина никому непотребни вече снимки? Нима и те ще бъдат захвърлени с такава лекота, както на старицата? Стана ми необяснимо мъчно. Странно наистина, признавам. Беше ми безкрайно мъчно за бабата, която почти не познавах. Представих си я как в мрачен дъждовен ден отваря старите кутии и преподрежда отново снимките, като прилежно ги забърсва и обира малкото прах по тях. Представих си как тези снимки са били последната и връзка с младостта, последното доказателство, че и тя някога е била млада и красива, и тя някога е била буйна и инстинктивна… И как този неин спомен беше с лекота завинаги заличен от лицето на земята от нейните собствени потомци. Това ме накара да се замисля още по-дълбоко… Отново изникнаха вечните въпроси без отговор. Какво оставяме ние за поколенията след нас, какво съм оставил лично аз? И за жалост отговора за 99 % от хората е много лесен – нищо! И колкото и да ни се иска да се залъгваме, драги читателю, истината е следната: внукът Ви няма да се интересува от нещата, които са били важни за Вас. Няма да го интересува футбола в квартала, любимия ти отбор или другите неща, на които ти държиш. За него ти ще си просто една непотребна никому реликва, преминала отдавна своето време и вървяща към логичния си край.
Сигурно се съмняваш в това, сигурно не ти се иска да е вярно, но замисли се! Колко от нещата които дядо ти е правил все още правиш и ти? Нима играеш на миженичка, джамини, криеници? Нима косиш нивата, храниш овцете, брулиш орехи, ходиш на пионерски лагер… Нима даже четеш книги? А дали, драги читателю, си стигнал даже и до този ред?
И ето поредният абсурден (с)мисъл – дали да не напиша нещо, някакви книга, някаква мъдрост, нещо за поколенията. Но даже и да напиша, нима след 50 години ще има кой да го прочете? Даже и да има, дали това ще значи нещо за него/нея? Има ли смисъл изобщо да правя каквото и да е, след като ясно осъзнавам преходността на собствения си живот и действия? Все въпроси без отговор, нови задънени улици, отново се лутам в лабиринта, наречен живот.
Има обаче една мисъл, която упорито се налага в последните години – че човек трябва да живее на мига и да не мисли за бъдещето, да върши всяко нещо все едно е последното, което ще направи на този свят. Преди време четох статия в един японски сайт по темата, за съжаление съм му забравил името вече. Но там се казваше, че ако си чистач на тоалетни, трябва всеки ден да чистиш тоалетните до съвършенство. Нищо, че на следващия ден ще са отново мръсни. Защото всеки човек си има своята роля в живота, макар и минимална, и от него зависи колко добре ще се справи с нея. И ако знаеш, че последното нещо което ще направиш на този свят е да изчистиш тоалетна, то със сигурно би искал последната ти работа да е перфектна, колкото и време да ти отнеме. По времето, когато за пръв път прочетох статията не я разбирах, но сега вече мисля, че да…
Сега разбирам, че всяко нещо което правим оставя своя отпечатък в историята. Че сме на този свят макар и за малко и от нас зависи какво ще направим с времето което имаме. Защото ще дойде един момент, в който то неизбежно ще свърши, а в крайна сметка живота е това което ни се случва, докато си правим планове за това, което искаме да ни се случи…
Димитър Димитров
