В стаята е някак празно, само аз и четири стени,
стоя самотен и все още чакам – при мен се ти върни!
Мисля аз за миналото, какво ни всъщност раздели,
за това какво твоето нежно тяло, от моето ти отдели.

А когато бяхме заедно, винаги усмихнати сме били,
и лъжем се сега, че разделени по-добре ни е, но дали?
А помниш ли как се обичахме лудо, без насита, до зори!
И името ти нежно шепнех, и пръстите целувах ти дори!

Но в живота така е, мислиш си че нагоре летиш,
а от високо падаш после, падаш и кървиш.
А може би аз лъжа се, нима живял съм в лъжа,
да вярвам, че за мен си ти жената, аз за теб – мъжа.

Днес излизам с други жени, но сам съм пак,
и в глутница на хората, аз съм вълк единак.
Но не бива да се оплаквам, нека няма драма,
все пак и аз помогнах да разрушим на любовта храма.

От твоите целувки одавна аз съм вече обран,
но искам още да те целувам, като крадец самозван.
Какво обърках! – питам се аз в този късен час.
Какво обърках мила, та не се получи между нас.

И колко и да ми се иска да срешна друга Милена
за жалост аз зная – няма друга в тази вселена.
А искаш ти да те забравя, но за това не ме моли!
Да те обичам, макар и отдалече, това поне ми позволи.

Но не е нужно за мен да се тревожиш, не ме мисли.
Завърши пътя по който тръгна, живота си усмисли.
Аз ще се оправя някак, в трудностти съм бил и преди,
макар и тежко, ще преживея аз любовните беди.

А свеща догаря, вече едвам едвам къди,
и в погледа ми празен, появяват се сълзи.
Може раздялата за добро да е, може но знам,
че искам да си с мен, да говорим, искам- но съм ням.

И какво от това, аз пак съм силен,
и какво от това, аз пак съм сам.
Но да спра да те обича съм безсилен.
И в сърцето ми една жена има – ти си там!

И така поредната безсънна нощ за мен приключи.
посрещам новото утро пак замислен и блед.
Че любовта в сърцето ми ти любима заключи,
замина си завинаги, а ключа остана в теб!