До Нова Зеландия и назад
Киа ора кръчмонавти!
Последната неделя бях за първи път на рибилов в Нова Зеландия и ме човърка да Ви разкажа преживяното в следващите няколко (а може би и малко повече) реда.
Предполагам повечето от Вас вече знаят – Нова Зеландия е остров! Всъщност два основни острова и малки островчета по периферията. Бидейки кръпка суша върху синята шир, държавата предлага изключителни условия за океански рибарлък. Почти всяко семейство, живеещо на крайбрежията притежава лодка, понякога даже и повече от една. Моят „киви” приятел Сам също се числи към тази група, ладията му не е голяма, дълга е около 4-5 метра, но преди време е демонтирал стария немощен двигател и е поставил доста приличен с мощност около 100 к.с.. Въпреки че е малка, лодката му има седящи места за четирима – точно колкото тръгнахме за риба в неделя призори. Освен мен и Сам, с нас бяха още Светлака (другият българин тук) и Пабло – чилийски приятел и общо казано южен зевзек.
В 4:30 сутринта, запасени със сандвичи, бири и стръв се отправихме към полуостров Коромандел (Coromandel). Преди около месец Сам улови там 12 килограмов Red Snapper (за съжаление не зная българското название) и решихме да опитаме късмета си отново. Докато пътувахме Сам провери прогнозата на известен местен маорски рибар, който според мълвата предсказва движенията на рибните пасажи в зависимост от луната, вятъра и т.н.. За съжаление предсказанието на шамана за този ден и за мястото, към което се упътвахме, не беше обнадеждаващо. През целият вояж умувахме дали да не отидем в друг район, докато не достигнахме решителния кръстопът. И там възникна екзистенциалният въпрос: ляво или дясно? Казахме си – майната му на гадателя, дясно!
След 30-40 минути пред нас се откри градчето Таируа и отвъд него – безкрайният Тих океан. В този момент всички почувствахме прилив на енергия и оптимизъм, а аз дори декларирах готовност да скачам от лодката във водата. Когато нагазихме в морето, разбира се, върнах моментално думите си назад – океанската вода е парализиращо студена и много по-солена от морската. След като лодката най-сетне беше във водата се отправихме на около половин километър навътре в океана. Имахме три вида стръв – риба, калмари и шарени пластмасови изкуствени примамки. Разпънахме въдиците, всяка с по две големи колкото орех куки, закичихме стръвта като комунист – социалистически орден и зачакахме. Пабло улови малък snapper, но го пуснахме обратно, последва вял час, докато в един момент Сам видя навътре в окена ята от птици, наподобяващи чайки.
Прибрахме въдиците и поехме към тях, а когато ги наближихме се оказахме свидетели на много интересна природна игра – стотици птици, кацнали на морската повърхност, образуваха нещо като петно в морето. Сякаш по сигнал всички те се гмуркаха и изплуваха след 10-15 секунди. Сам обясни, че в дълбоките води под нас големите хищни риби изтласкват пасажите от по-малки към повърхността, а чайките само това и чакат, разбира се беше напълно прав. Веднага грабнахме въдиците и аз извадих подобна на скумрия риба, тежаща около 2 килограма. Сам каза, че не ставала за ядене, но според мен си беше наред, но все пак я запазихме за стръв. След няколко минути обаче, преди да успеем да хванем каквото и да било, ятото птици се премести на 20-30 метра встрани, а ние го последвахме. После отново и отново. Тази игра на котка и мишка продължи около час, без да успеем да надлъжем друга риба. Решихме да отидем по-близо до острова от горната снимка. Сутринта се търколеше унило и Сам пусна късметлийската си рибарска музика – Ерика Баду. Досега съм употребявал нейните песни основно по време на любене, ако мога да се изразя така, но трябва да призная, че те са също толкова подходящи за риболов. Впрочем риболовът и съблазняването на жени са две крайно сходни дейности! Основната прилика, естествено е, че ако се практикуват правилно носят душевна наслада, ала понякога могат да се окажат и скъпо губивреме, разбира се търпението е важно и при двете!
Горните ми разсъждения прекъснаха внезапно, когато моята корда започна да се размотава като изпуснато кълбо прежда. Засякох рибата и започнах да се боря с нея около 30-40 секунди, през което време авансът непрекъснато я отделечаваше от мен. Трябва да поясня, че дълбочината беше около 60 метра и изглежда предстоеше дълъг двубой. Не би! Изведнъж въдицата олекна в ръцете ми. Бях победен. Когато навих последните метри влакно се разбра защо – нещото там долу беше скъсало кордата и отнесло със себе си куките, оловната тежест и цялата стръв. Съдейки по дебелината на изгризаната корда (колкото голяма игла), Сам заключи, че вероятно съм бил закачил баракуда, но така или иначе никога няма да разберем…
Слънцето се издигаше все по-високо над хоризонта и започна да пари като вулканичен камък. Дявол да го вземе, маорският старейшина имаше право! Не само ние, но и рибарите в околните лодки скучаеха. Опитахме какво ли не – доближихме се до брега, сменяхме стръвта и хвърляхме във водата парчета от рибата, която аз улових, но уви – нищо и нищо. Бог Нептун и подчинените му сякаш бяха в отпуск тази сутрин. Не ни остана друго освен да отворим бирите и да свикаме общо събрание. Пауза… Наздраве!
Съветът се събра, съветът умува, съветът реши: кръгом към Таируа и се местим от другата страна на полуострова. Тъй като нямахме достатъчно бензин в лодката, за да заобиколим полуострова по вода, натоварихме гемията на колата и след около 2 часа я разтоварихме близо до Те Пуру, в залива на Thames. Районът е изключително живописен и ще са ми необходими дни, за да ви предам всичко за него, но важното за настоящия разказ е, че в залива се намират много мидени ферми. Сам, този стар морски вълк, обясни как мидените баржи изхърлят след себе си всякакви преработени дивотии – кръв, водорасли, строшени миди, парчета риба – същинска шведска маса за рибите отдолу.
В същото време в далечината съзряхме очертанията на един миден кораб и тутакси отплавахме към него. Когато приближихме стана ясно, че Сам далеч не е единственият посветен в тайната. Около мидената баржа гравитираха поне 20 лодки и всички лениво дебнеха своя миг. След половин час, в който не се случи абсолютно нищо, рибарският кораб бавно се раздвижи. Затракаха машини и изведнъж малък отвор в единия борд започна да бълва описания по-горе миш-маш. За лош късмет ние бяхме от другата страна на кораба и докато се преместим „софрата” вече беше заета. Пред очите ми един рибар от съседната лодка улови огромен snapper, друг до него също се бореше с едра риба. Сам, държейки въдица в едната ръка и управлявайки лодката с другата, се доближи на метри от мидения кораб и останалите лодки, но просто нямаше място за всички и трябваше да признаем поражението си.
С известно разочарование прибрахме въдиците и се отправихме към дома, като Сам беше най-унил от всички, защото дълго време говореше за този излет и как първият ни риболов ще е незабравим. Сам, друже, той беше незабравим, благодаря ти! Гарантирам ти, че следващият път фортуна ще е с нас, звездите ми го нашепват!
За тази от Вас, които са достигнали до тази заключителна част на това повествование – наздраве от Аотеароа!
Поздрави,
Петър Петков
