Една (не)нормална сутрин

Share |

Днес той се събуди късно, чак след третата аларма. Бавно и мъчително отвори очи. Имаше леко главоболие и лош вкус в устата. Не помнеше точно колко е изпил снощи, затова хвърли поглед към бутилката на нощното шкафче. Тя беше празна.

Предстоеше му дълъг работен ден и той знаеше, че трябва да стане от леглото, макар в този момент това му се струваше невъзможно. Все пак направи опит да се изправи и усети как му се вие свят. Спокоен, той посегна към чашата с вода, но ръцете му трепереха. Без да се колебае веднага си сипа една голяма чаша ракия и я изпи на екс. След това си сипа втора. Почувства се по-добре. Отново направи дълга и жадна глътка, а мозъчните му клетки вече не издържаха под напора на алкохолното опиянение- едновременно освобождаващо и унищожаващо. Топла вълна, последвана от студена, после пак топла. Да, сега вече всичко си дойде на мястото.

За момент се замисли дали не е странно да пиеш още със ставането от леглото, но бързо прогони тези еретични мисли. Той осъзнаваше, че е алкохолик и се беше примирил с този факт. Нямаше смисъл да се самозалъгва- харесваше му да пие и не можеше да спре. Има точка след която нямаше връщане назад… Точката на пречупване, така обичаше да я нарича. Той вече я беше стигнал. Всъщност беше я преминал преди много време. Не мислеше за бъдещето, мислеше само за вечното настояще. Според него щастието бе невъзможно, а смъртта- неминуема, беше се примирил даже и с това. Отново се замисли над тази сентенция за момент, после спря да мисли, нямаше смисъл.

Стана бавно от леглото, отиде до банята и погледна измъченото си изражение в огледалото. “Все още си ме бива.”- повече окуражително, отколкото реалистично, си каза той. Знаеше, че трябва да се стегне за поне няколко часа и че има неща да върши днес, но ако зависеше от него, просто щеше да пие цял ден. Без съжаление, без скрупули, без стрес.

За пореден път пресметна колко пари има спестени и колко време ще може да изкара с тях, ако пие по цял ден и не работи. Не можеше да направи точна сметка обаче, защото не знаеше колко време ще живее ако пие по цял ден. Той все още не беше стигнал този последен стадий. Но осъзнаваше, че рано или късно и този момент ще дойде- един последен танц с любовта на живота му- алкохола. Помисли за момент, след това отново отпи, а после спря да мисли. Не искаше да мисли повече за каквото и да е, поне не днес, не сега!

Често си мислеше, че може би ще умре самотен, но не намираше този неизбежен свой край за жалък, нито пък смяташе, че хората трябва да го съжаляват. Присмиваше се на любовта и не разбираше защо всички толкова отчаяно искат да бъдат обичани. Не го праваше, защото се стремеше да бъде различен, но чувстваше, че може би е. Все пак допускаше, че сигурно има много други като него, но пък вярваше, че е уникален и най-важното: беше в мир с човека, който е. В работата си се беше запознал с много хора, но малко от тях имаха душевен мир, всеки искаше другите да мислят, че е повече от това, което всъщност е.

Отхвърли тези размишления настрана. Те бяха за по-късно, над тях щеше да размишлява в края на работния ден с чаша в едната ръка и цигара в другата. Сега нямаше време за това, сега трябваше да сложи костюма си и да се опита да се слее с обществото. Трябваше да отиде на работа, да следва обществените норми и да внимава. Да, той знаеше, че трябва да внимава какво казва и какво прави, особено пред останалите хора. Знаеше, че за жалост извън уютната кутийка, която нарича свой дом, той неможе напълно да се отпусне и трябва винаги да е нащрек. Не се чувстваше комфортно измежду непознати, понякога и измежду близки. Можеше да бъде себе си напълно и истински само когато е сам. Сам с алкохола, който беше негов първи приятел от доста време.

Мисъл, после друга, след това мрак. Изплю се в мивката, потърка очи и се погледна пак в огледалото: не, той не беше красив. Може би е симпатичен, може би задоволитен. Но не и красив… Вече не беше сигурен в нищо, освен в това, че обича да пие.

Нова странна мисъл, след която последва втора. Усети странна болка в главата и леко гадене. Зави му се свят. Изпи едно малко… После още едно. Отново му стана по-добре. Алкохолът явно наистина е упойката, която помага да се изтърпи операцията, наречена живот.

С тази последна тъжна мисъл той стегна вратовръзката, взе документите и излезна в адската жега. Денят за повечето хора тепърва започваше, но за него вече беше приключил. Той чакаше с нетърпение отново да свърши работа, за да може да се потопи в размишления над чаша алкохол. Да, той наистина е алкохолик и го знаеше… Живееше без илюзии и без мечти. Той беше реалист. Един тъжен реалист!

От Димитър Димитров

2 коментара

  1. Пешо says:

    Доста добро! Браво!

    October 24th, 2012 at 12:38

  2. Levan says:

    Благо. Истинско. Браво!

    September 19th, 2016 at 23:30

Остави коментар