Нон стоп второто колело на панаира
Привет кръчмонавти,
В ужасния летен зной, когато климатиците изнемогват и малки и големи златотърсачки щъкат напред-назад почти само по карантия, редакционният екип на kry4mi.com за пореден път успя да намери спасение в алкохола и в прохладата на поредната знаменита пловдивска кръчма. И за да не ви караме да ни чакате в жегата, пристъпяме направо към целта на това ни литературно включване, а именно: кръчмето нон-стоп на второто колело на панаира.
Описателният способ, чрез който Ви представяме този спиртен кът е продукт не на друго, а на факта, че споменатото заведение просто няма име. Същевременно то е разположено в съседство с ресторант „Веселото село” и непосредствено зад близката автобусна спирка, или с други думи – на второто колело на панаира (за точни координати вижте тук). Този път също така ще изневерим малко на традициата и няма да се впускаме в подробно описание на интериора и екстриора за кръчмето, по простата причина, че те са повече от тривиални- шперплатови стени, найлони за стъкла и обичайните масивни дървени маси с прилежащите им пейки.
Но нека се впуснем малко в разсъждения: нон-стопът, скъпи приятели, е от онзи тип кръчми, които нетренираните пиячи подминават всеки ден, без дори да подозират за съблазните, таящи се зад инак непретенциозните им шперплатовите стени. Не така обаче стоят нещата с просветените в тайнството на нон стопа кръчмонавти, каквито несъмнено сме ние. За да подплътим думите си с примери и за да усетите и Вие поне малко от магията, чара и харизматизма на този нон стоп, ще се опитаме да Ви разкажем за една от паметните ни вечери във въпросната кръчма (разказът разбира се е събран от колективните спомени на всички участниците с цел да се запълнят големите „бели петна“).
И така се пренасяме в разгара на миналогодишното лято, когато членът на редколегията ни (свети великомъченикът на кръчмарското верую Петър) празнуваше имен ден в известен пловдивски бар в компанията на другия член (кръчмологa Митака) и на още един приятел, пожелал да запази анонимност (с други думи- анонимен алкохолик, който ще наричаме за по-кратко А.А.). Разбира се подтискащата еснафско-буржоазната среда на бара не се понрави на нашите сиромашки души и решихме да рахатясваме в гореспоменатия нон стоп по предложение на А.А.. Речено-сторено и след като допихме двете шишета уиски, които вече бяхме поръчали, потеглихме на поредното си кръчмарско приключение.
Още с пристигането ни пред нас се разигра следната, почти театрална постановка: пред заведението почерпен бездомник правеше доста палави намеци на още по-почерпена бездомничка; на две от масите в нон стопа имаше клиенти – единият спeше сам на маса до вратата на тоалетната, а на другата маса двама мъже пиеха и спореха възбудено. Решихме да седнем на маса в съседство с тази на спорещите. В това време бездомният Ромео реши, че ще нанесе своя удар и буквално заши един шамар на възлюбената си и също толкова безимотна Жулиета. Жулиета не му остава длъжна, върна му шамара, но отиде и една стъпка по-далеч, като заплашва с блюстителите на реда (които Веско Маринов така неуспешно е възпял в своята песен). Ромео се смути и изгълча нещо нечленоразделно на „аморе мио”-то си, но ситуацията беше навреме обладяна от кръчмарят, който пропъди несполучилия ухажор.
В това време в самата кръчма също настъпи раздвижване. Пияният от масата до тоалетната се събуди и реши, че непременно трябва да се понесе към дома. Усилието бе изпълнено с драматизъм, понеже лукавият под непрекъснато се опитваше да го цапардоса в лицето. В този сюблимен момент човеколюбието на Митака се отприщи и той реши да помогне на непознатия в неравната му битка с гравитацията, наднорменото тегло и изпития алкохол. Единственият проблем беше, че и двамата не знаеха къде живее господинът. Това, разбира се, е малка пръчка в голямато колело на кръчмарската дружба и след кратко съвещание двамата се прегърнаха и сякаш се изпариха в лятната нощ.
Докато траеше прибирането на трапезния герой вкъщи обаче, Пешо и А.А. вече бяха въвлечени в дразгата, развиваща се на маса номер две. Оказа се, че съпругата на единия къркач е от село Скутаре и той неотстъпчиво твърдеше, че най-красивите жени в България са именно от Скутаре. Всеки наш опит да оборим тезата му с факти беше като да очакваш победа от националите ни по футбол – т.е. обречен на провал. В продължение на часове слушахме за жените от Скутаре, а абсолютният триумф за нашия събеседник настъпи, когато бездомницата се завърна отново и се оказа, че тя не е от Скутаре и следователно не е една от най-красивите жени в България (макар буйният й почитател да мислеше другояче). След малко се завърна и Митака, който пък от своя страна емпирически беше установил, че най-прекият път между две точки със сигурност не е правата линия (или поне не и по алкохолната координатна система в която координатите не са константи). По драскотините на челото му беше видно, че коварната земя беше успяла да го докопа, но не и да го победи! Как се разви вечерта по-нататък историята не разкрива. Изпиха се още безброй бири и накрая всички бяхме толкова почерпени, че бяхме готови да обикнем всички хубави Елени от село Скутаре и от планетата Земя като цяло.
Още много такива вечери е видял нон стопът на второто колело на панаира, видял е и ще продължава да вижда. Но както е в нашия случай да бъдеш част от преключението е безценно и трудно би могло да бъде преразказано с думи дори и то най-добрите лингвисти. Затова, уважаеми пиещи братя и сестри, запътвайте се към нон стопа и кой знае, може би там ще откриете своя Ромео или Жулиета. Ако ли не, то поне ще може да си пийнете като хората.
До нови срещи и наздраве от нас!
Петър Петков и Димитър Димитров
leon says:
Малката промяна в стила е за добро – получила се е весела статия 🙂
July 20th, 2011 at 16:25
Димитър says:
Леоне ти си ни най-верният фен май-май 🙂 Радвам се, че ти е харесала статията.
July 20th, 2011 at 16:57
Nely Petrova says:
Много хубава статия! 🙂
July 20th, 2011 at 19:21
Levis says:
chuval sum che mn dobra skara tam 🙂 ofisite naokolo samo xvalqt
July 20th, 2011 at 20:58
Антон says:
А. А. можеше да го кръстите и А.П. – анонимен пияница. Не мога да се закича с титлата алкохолик, все още. Бая цистерни ми трябват още, че и гласът ми да мутира, подобно на великия Сашо Роман. Хем ще е съкращение от истинските ми имена.
Интересен момент от историята бе и изненаданият поглед на стопанина, който ни подкани да седнем на “сафалък”. 😉
Готина статия. +1 😀
July 26th, 2011 at 14:28
Димитър says:
Не се издавай бре Антоне 🙂
July 26th, 2011 at 23:27