“Под липите”
Здравейте кръчмонавти,
От много време се каня да пиша за едно много любимо мое заведение, макар и различно от местата, които сме хроникирали в миналото. Може би първият ми, макар и несъзнателен допир с „Под липите“, беше по време на студентските ми години. Имах една приятелка, която живееше по средата на улица „Елин Пелин“. Разбира се, по това време моята софиийска география се свеждаше до няколко пренощувания в Студентски град. 
През една от ваканциите в България бях в София и реших са се обадя на своята позната. Срещнахме се на площад “Славейков” и закрачихме по тясна улица с трамвайни релси, която ни отведе до Борисовата градина. По-късно щях да узная името на тази улица – „Граф Игнатиев“. Спомням си ясно как продължихме нагоре, покрай националното радио, докато в един момент пред мен очите ни изплува чудновата къщичка. Беше по-различна от останалите сгради със своя алпийски покрив, житен цвят и царящото вътре оживление. Съща къщичка от приказка. Попитах своята позната каква е тази чудновата сграда, а тя някак рутинно отвърна:
– Е как, това е „Под липите“, може би най-старият съществуващ ресторант в София!
Горното обяснение звучеше логично и предизвикаха почти нулева реакция у мен. Аха, кръчма, казах си тогава…
Минаха още няколко години и се озовах отново в София, нает на първата си истинска работа и бездомен. Трябваше спешно да си намеря жилище и поради редица обстоятелства периметърът на търсенето се стесни до квартал Долни Лозенец, или както е бил по-известен в миналото – Курубаглар. За голямо щастие попаднах на малко апартаментче до Римската стена, което се превърна в мой дом през следващите 3-4 години. За още по-голям късмет една от най-добрите ми приятелки от Германия се беше върнала дългосрочно в София малко по-напреде и живееше на ул. „Кръстьо Сарафов“ – съвсем близо до мен.
Не помня кога и как за първи път посетих „Под липите“, но приемам, че тази решителна роля е свършила въпросната приятелка. Трябва да е било някъде през есента на 2010. От онзи момент нататък съдбата започна да добавя допирни точки между мен и „Липите“ както мънисто след мънисто на кехлибарена божигробска броеница. Оказа се, например, че един от най-добрите приятели на баща ми е бил воден като дете в ресторанта от родителите си през 60-те години и пази живи спомени, макар и откъслечни. От дистанцията на времето той споменава чувстото на уют и тържественост, останали в съзнанието му от онези далечни дни.
По-късно пък разбрах, че съвсем близо до „Под липите“ живееше един от любимите ми поети – Валери Петров. Няма да забравя как веднъж, именно на път за ресторантчето, срещнах този изключителен човек и си побъбрихме. Порази ме със своята чистота и човечност, беше толкова фин, действително от рода на хвърчащите хора.
Лека-полека „Под липите“ се превърна за мен и моите другари в нещо като кафенето от сериала „Приятели“. В онези луди години, когато без изключените осъмвахме по заведенията, се подразбираше, че всеки от нас се прибира да поспи няколко часа, и след пладне, когато ресторантът отвореше, се сбирахме отново там, за да продължим веселбата. Често бяхме първите гости, често бяхме и последните… Лете на нашата ъглова маса на чардака, зиме – на масата до камината (за да държим скарата под око).
За повечето хора „Под липите“ е място за делови разговори с чужденци, за тържествени годишнини и прочее, но за нас си беше и е просто нашето място за сърдечни срещи. Казвам нашето не в притежалтения смисъл, а защото като богат човек с всички спомени, аз възприемам „Под липите“ като свой! Тук беше официалната първа среща с момичето на живота ми, тук отпразнувахме кръщенето на един от най-добрите ми приятели, тук репетирахме рап изненада за една сватба (Дора Габе сигурно би ни похвалила). Стените са напоени със смеха от безбройните ни обеди, продължили в следобеди с вечния „един последен коняк“ и прерастнали във вечери до късна тъма…
Преди време попаднах в интернет на една снимка от „Под липите“, правена през 20-те или 30-те години на миналия век. Дори опитах да я намеря и откупя, но уви. Ако човек се вгледа във фотографията ще разпознае няколко бурета вино и весели хора по терасите и на входа. Същите като нас, само изпреварили ни с 80-90 години. Както са били и родителите на бащиния ми приятел. Както сме и ние. Както ще бъдат и тези, които идат след нас и ще седнат на същите маси – с техните си раздумки, лакардии и смях. Това е „Под липите“.
По-горе споменах Валери Петров и няма как да не завършим тази писаница с едно негово стихотворение. Наздраве и ако някога се намерите в Долни Лозенец се отбийте в „Под Липите“, може да се видим там.
Улица “Елин Пелин”:
Улица “Елин Пелин” е тиха, мека,
чудесна уличка-алея.
Приятно става на човека,
когато движи се по нея.
Сред люляци и аромати
в дворовете белеят маси
и всички тука са познати
и се усещат у дома си.
Тя знае учени със име
и светло племе артистично,
и тоз, на чийто псевдоним е
наречена, се помни лично,
и между стволите зелени
на кръчмицата “Под липите”
са доста стихове родени
и не един коняк изпит е.
Изобщо, мека, тиха, кротка,
чудесна уличка това е.
Елате в празник на разходка –
покоят й ще еи омае.
Със двойката до колелото.
Или пеша. Не е далече.
Ала побързайте, защото
опасност я заплашва вече,
и току-виж, в гърма огромен
на крана и електрожена,
“Елин Пелин” остане спомен
за красота унищожена…
С уважение,
Петър Петков
