При Коко (R.I.P.)
Прелюбезни читателю,
Преходността на пустия животец е такава, че ако забиете поглед в дебелите енциклопедии или в някоя от многотомните истории, то неизменно ще забележите, че не една или две световни цивилизации са изчезвали внезапно и необяснимо, оставяйки само митове и руини след себе си. Ще се убедите също така, че човечеството помни имената на смели пълководци, на далновидни стратези, на премъдри философи, на възхубави принцеси… Точно тъй и пловдивските хроники таят споменът за един човек, който за съжаление (май) вече не е сред живите, но чието име и кръчмарско дело остави ярка следа в живота и черните дробове на мнозина майни. Този господин се именуваше Коко (по-известен като Коко Арменецът) и в последщите редове ще се опитаме да разкажем накратко това, което знаем и си спомняме за него.
При Коко - фасада
Коко беше по призвание пияч от най-висока класа, а феята орисница, като че ли предусещайки това дарование, му отреди занаята на кръчмар и почетната титла академик на шкембе чорбата. Впрочем с последното звание Коко бе хоноруван не от БАН или от някой филиал на югозападния университет в Нагорни Карабах, а от признателните кръчмолози-естествоизпитатели, които единствени успяваха да оценят високите достойнства на коковата шкембе чорба (особено сутрин рано). Според спомените на съвременници, първата кръчма на Коко се е намирала на сточна гара, до сегашната гостилница „Ася”. Авторът е слушал със собствените си уши разказа на една дама, чиито познат я бил поканил на обяд при Коко. Тогава тя още не знаела що за място е това и имала неблагоразумието да пристигне преди своя сътрапезник. Било сравнително рано сутринта и докато чакала нашата героиня забелязала как една леля в кръчмата обирала нещо от пода с един парцал и го връщала обратно в голям казан. Дошъл познатият, влезли в кръчмата и поръчали шкембе. В този сюблимен момент дамата с ужас установила, че шкембето се сервира направо от споменатия казан и категорично отказала до консумира каквото и да било излизащо от там. На тази придирчивост нейният спътник отговорил първо с насмешка, после с подкани, а накрая с искрен патос в гласа издекламирал: „Тогава никога повече няма да те каня на ресторант”.
По незнайни причини Коко е бил принуден да редислоцира заведението си на нов фланг и това бе генезисът на кръчма „При Коко” (също известна просто като „Коко”). Войнишката терминология е съвсем уместна, понеже Коко бе сред пионерите, които успяха да се докопат някак си до нашумелите преди години маскировъчните военни мрежи и да скрият под тях пивниците си от НАТОвските шпионски сателити. На фасадното стъкло Коко беше сложил ваденка „Бира, швепс за вкъщи”, а в малкото вътрешно помещение бе натамънил една печка „чудо” с кюнци, които се виеха през цялата кръчма подобно на опашка за пенсии. Естествено на видно място стояха и плакатите на пловдиските футболни отбори, разбира се продиктувано от факта, че алкохолът и българският футбол вървят ръка за ръка. Коко ще да е имал пророчески заложби, когато е кръщавал втората си кръчма „При Коко”, защото всички квартални алконавти действително прекарваха цялото си време на една маса със самия Коко, т.е. при Коко. Цялата работа зад тезгяха падаше на плещите на коковата жена – Коковица (за съжаление хрониките премълчават истинското й име). Коковица беше нагледно потвърждение на правилото, че зад всеки велик мъж стои една велика жена.
Животът „При Коко” течеше с години по мед и масло (или по-скоро по ракия и шкембе), докато един ден
При Коко - входна врата
урбанизацията не ликвидира алкохолната фортификация на нашия главен герой. Оказа се, че в съвсем непосредствена близост до кръчмата на Коко ще се строи нова жилищна кооперация, и че съгласно законите, кръчмите не могат да се намират на такова малко отстояние от бъдещите новодомци. Така модерното строителство унищожи само за ден това, което НАТОвските шпиони и хигиенните власти не успяха за толкоз време.
Коко не беше пълководец в истинския смисъл на думата (макар че редовно водеше свита верни другари по чашка), но не се обезкуражи и продължи битката за святото дело на пиещите. Като същ генералисимус той събра мрежите и премести целият личен състав, начело с Коковица, в един бивш тютюнев склад. За да скъса може би окончателно с миналото, а и за да придаде важност на новото начинание, Коко наименова поредната си кръчма бар-скара „Кавала” (името идва от улица „Кавала”, на която се намираше новото заведение). Интериорно „Кавала” беше няколко орбити над „При Коко”. Тук, например, имаше бунтарски снимки на младите Ринго, Джон, Джордж и Пол (демек Бийтълс), плакати на „Лед Цепелин” и т.н. Коко си бе все така отдаден на алкохолната кауза, приятелите му все така пиеха с него до часа на синята мъгла, както би написал Яворов. С една дума животът се търколеше идилично… Но личи, че на Коко не е било писано да се радва докрай на „Кавала” си, защото строителната лудост отново удари и то там където най-малко бе очаквана: в тютюневия склад, където се помещаваше коковата кръчмица. Мина немина време и складът бе съборен за да се строи нещо на негово място, сетне дойде кризата и сега ни сграда има, ни Коко, ни „Кавала”.
Какво се случи с Коко, този автентичен кръчмар-номад на нас не ни е известно. Възможно е да е последвал предопределението си и да е възкресил кръчмата под „име друго и вънкашност чужда”. А може би старее някъде кротко и линее по старите другари и блажната шкембе чорбичка. Кой знае….Преходността на пустия му животец е такава…
При Коко - фасада
Наздраве от нас:
Петър Петков и Димитър Димитров
